След първата ни учебна година в университета с моята приятелка Михаела ще прекараме един месец в Прага: Мишето следва бохемистика и целта е да практикува езика.

Пътуваме с влак, ще ни посрещне колега на майка й от радиото: млад човек – журналист, с апартамент в града, в който сме поканени да отседнем. Разполагаме с ключ, но не и с адрес, защото той ще ни посрещне.

По това време имам гадже. Прякорът му е Уърси (както кучето от „Джейми и вълшебното фенерче“). Той е с доста скандален и алтернативен за времето си външен вид. Но аз съм силно влюбена в него. Когато разбра, че с Михаела ще бъдем в Прага, реши да тръгне на стоп за Източна Германия, с раница и палатка на гърба. Радваше се, че ще се видим и ще може да отседне за кратко при нас. Аз много се чудех как да постъпя, защото в обкръжението ми никой не го харесваше.

И така, пристигаме с Михаела на гарата, но посрещач няма. Не си вдига телефона, нямаме връзка с него. Докато търсим решение за постоянно настаняване, става ясно, че поне за първата вечер ни трябва място за нощувка.

Лято е, денят е горещ, още не знаем на кой свят се намираме. Обикаляме хотелите и навсякъде отказват да ни приемат, защото сезонът е в разгара си. Вървим по една от централните улици на Прага и се чудим какво да измислим. И както ми се рее погледът, уж без цел и посока, на отсрещния тротоар виждам Уърси. Върви с неговата типична поклащаща се походка, носи раницата с палатката на гърба и утолява жаждата си с бира.

Животът е най-добрия режисьор.