В по-ранните си детски години имах ясно определен дневен режим. Вечерях с родителите си и най-късно в 20.30ч трябваше да съм в леглото. От днешна гледна точка разбирам, че вероятно за майка ми и баща ми е било необходимо да имат време за себе си. А за мен най-важното беше да разбера, кой филм ще дават. Нямах право да оставам и да го гледам, но, ако се хранех по-бавно, можех да хвана поне началото, което си беше голяма победа!

И така, една вечер майка ми вече разтребва масата, а аз съм на десерта – компот от праскови (домашно приготвен и любим). Сипвах си първи път, втори път… Родителката ми се провиква от бокса: „Борислава, хайде, майко!“ – първи път, втори път. А аз ям ли ям. Вече направо виждам, как коремът ми е заприличал на балон, но не се отказвам. В един момент търпението на майка ми свършва и се стига до култовата реплика: „Людмиле, намеси се!“ Така, още преди баща ми да е взел отношение по темата, вече ми се е изяснило, че се движа по острието на бръснача.

Няма значение, важното е, че знам, кой филм ще дават.

Но компотът от праскови вече не ми е любим.