Така я кръстихме, на името на момичето, което я намери и спаси. Попадна в живота на семейството ни без предварителен план. Но ни избра. И остана. Историите с нея са много, защото я познаваме вече близо 16 години. Днес ще ви разкажа една от тях.

На съседната до нас улица се нанесе нов лекар. Минавайки покрай кабинета му, си казвах: съвсем наблизо е, един ден трябва да заведа Михаела при него, вместо да правим сложни организации за преглед при други доктори.

Отиваме, представяме се. Аз обяснявам на него и на сестрата, че Михаела е с труден характер и много-много не обича хората, затова ще я придържам, докато я преглеждат. За моя най-голяма изненада, тя е спокойна и гальовна, позволява всичко. Мисля си, това е много странно, не я представих добре, май. И тогава нещата си идват по местата: лекарят, докато си върши работата, мило й казва: „Значи Михаела се казваш, сега вече знам коя си.“ Оказва се, че тя, ходейки по нейните си маршрути, редовно се отбива в кабинета му и си общуват.

Оттогава, когато получа напомнящо писмо, че е време за годишен преглед, само потвърждавам на лекаря, че съм готова да поема разходите, и ги оставям сами да свършат работата.

Защото, така или иначе, Михаела сама решава, как и кога да отиде на лекар.