Петък следобед е, лято е и е горещо. С Ренате пътуваме по околовръстния път на Виена. Имаме за задача да посетим един от филиалите на фирмата в южния край на града. Едвам-едвам се придвижваме в километрично задръстване.

Аз си зяпам телефона. И получавам съобщение от Колето: прибира се от Загреб през Будапеща за София. Оплаква се, че има близо 5 часа престой преди последния полет. „Колето след малко лети за Будапеща и ще виси, горкият, сума време на летището,“ казвам на Ренате.

Тя не реагира веднага, така че не съм сигурна, дали ме е чула. И казва след малко: „Добре, имаме с нас лични документи, от работа можем да се отпишем, решавай, дали ще ходим да го посрещаме, защото скоро е отбивката за Унгария“. Гледам я с широко отворени очи. „Коле,“ пиша му, „вечеря ли ти се с нас след около 2 часа? Ще имаме време и за разходка.“ Кратък отговор: „Бориславе, вие сте луди! Идвайте!“

Прекарахме си прекрасно: и вкусна храна, и интересно общуване, и красив залез на Дунава.

Ако контролът е по-малко, в дните ни има повече място за вълшебства.